Като малък съм чел и учил 'Немили недраги' и добре си спомням за хъшовете, милеещи за дома. Но не съм разбирал нищо от Вазовите описания на емигрантството. За мен то се изразява категорично и цялостно чрез това описание: Да избереш съзнателно да седнеш между два стола.
И докато Вазов е описал съдби, които днес са на повече от век, то паралелът между тяхната и моята е актуален. Всички ние сме си тръгнали от една България, която сме учени да обичаме безмерно, но в която любовта е невъзможна, защото оцеляването е под въпрос.
И за жалост, България многократно е плащала кръвен данък и няма нужда да ѝ се сърдим за това, че е в състояние, в което кризата не се усеща, просто защото хората са свикнали да живеят в криза от векове. Реално българите не се плашат от криза, защото са преживели всичко от 'Византийско робство' до 'Османско присъствие', до разделяне, съединение, войни, комунизъм, демократичен преход та сега КРИЗА. Но, истината е, че през цялото време с България се е случвала една вечна анти-еволюция - премахване на най-силните. От кръвен данък, войни, революционери и не-партийна интелигенция, до емигрантството на хора, които смятат, че са достатъчно кадърни да се реализират точно ВЪН, на България винаги ѝ е бил отнеман сериозна част от цветът.
Но кои са двата стола, между които вече от девет години крепя кълките си?
Единият ще наречем 'Разкош'. И не ме разбирайте погрешно, въпреки че нищо земно не ми е чуждо и приемам битието си като неотменна част от материалния свят, тук разбирам друго под разкош. А именно - духовен разкош. Тц, тц, тц, ще кажете че съм се забравил с това твърдение, но истината е, че за мен разкош и лукс е това да не се ядосвам на идиоти и идиотщини стотици пъти всеки ден. Да, разбира се, тях ги има навсякъде и те не спират да ръсят несправедливости където се обърнат, но в родината това чувство ме изпиваше до кокал! От циничността, омразата, нехайството и злобарщината избягах; от братоубийството, от сеченето на клона на ближния! По света това не съм го виждал - ето това е моят лукс.
Вторият стол се казва 'Мъка'. А мъката има много лица. От носталгията по местата, на които си израснал, през променящите се лица на близките ти, до изчезващите лица на други, често още по-близки; през веселите истински сърдечни приятелства, та чак до безвремието на Скакавица. Всичко това е мъка по загубеното. А това, че трябва да пробиваш път в непознатото? Наскоро дори това стана по-трудно от преди. Защото българите се разчухме. И сега българи и румънци сме също така 'равноправни', както циганите са в България: на хартия всички сме равни, но реално изпод сбърчените вежди на приемниците ни се чете поглед на повишена бдителност, за да не им отмъкна я телефона, я стола на който са седнали.
Но за класиците на българската хулистика ще кажа: нищо не е по-ценно от лукса на хилядите километри, делящи ме от тях - от хората, които забиват ножа в лицето и гърба на враговете и приятелите си, та чак и на родната си майка. Най-вече заради тези предатели на човештината съм щастлив, че съм Емигрант!